Преди пет хиляди години по земите между Тигър и Ефрат царувал един необикновен човек: Гилгамеш. Две трети от тялото му били божествени, а една трета - човешка. Той виждал всичко, знаел всичко и учел всичко. Но Гилгамеш бил също така и тиранин. Поданиците, уморени от насилията да сторят нещо. Арабу, божествената майка на Гилгамеш, създала още едно същество полубог-получовек, способно да излезе на глава с първия й син: това бил дивият Енкиду, когото тя замесила от глина и слюнка.
Още при първата си среща двамата се сбили като побеснели бикове и Енкиду излязъл победител. Но след този силен гняв между тях се зародило голямо приятелство. От този ден нататък двамата герои преживели заедно необикновени приключения, като се били с чудовища-богове и свещени бикове.
Един лош ден Енкиду се разболял, Гилгамеш се грижил за него с любов, като успокоявал сърцераздирателните му стонове, докато на края всичко свършило.
Тогава планините, пустините, градските зидове и насипите край реките видели как Гилгамеш плаче и излива мъката си. Виковете му изплашили лъвовете в горите и големите ястреби на небето. Тичйки, той разкъсвал дрехите и плътта си, като се отдал на силната си мъка. После погледнал още веднъж неподвижния си приятел, преди да го изостави на пясъка, и като видял как губи хубостта и нежността си, извикал:
- Сега видях лицето на смъртта и се страхувам. И аз ще свърша като Енкиду.
Гилгамеш бил слушал да разказват във всеки оазис на пустинята, че на един далечен остров, там, където свършвал океанът, живеел единственият безсмъртен човек. Той бил вече много стар и се наричал Утанапиштим. Гилгамеш решил да тръгне и да го търси, за да научи от него тайната на безсмъртието. При залез слънце тръгнал на път.
След много дни стигнал до края на земята. Тук видял една огромна планина. Върхът й докосвал слънцето, а основата й слизала под тъмните води на пъкъла. Една огромна врата препречвала пътя на всяко живо същество, което искало да продължи пътя си в отвъдното. Страшни чудовища, наполовина хора, наполовина скорпиони, пазели тази врата. Техният поглед можел да разпоти и скала. Гилгамеш не се уплашил от тях. Затворил очи и се приближил.
Когато чудовищата видели, че той е толкова дързък, разбрали, че пред тях не стои обикновен смъртен, и вместо да го погубят с поглед, го попитали кой е и какво иска.
- Отивам да търся – отвърнал Гилгамеш – тайната на вечния живот на острова отвъд морето.
- Никой досега не е научил тази тайна – му казал по-възрастният от хората-скорпиони. Смъртните не могат да достигнат до острова, където се пази тя. Вратата, която виждаш, затваря тунела, през който Слънцето минава през нощта. Нито един човек не може да мине през него.
- Нищо не може да ми попречи да сторя това – настоял Гилгамеш.
При тези му думи чудовищата се уверили, че той е поразличен от обикновените смъртни, и го пуснали да мине.
Гилгамеш влязъл решително в подземия тунел и не се уплашил нито от тъмната, нито от водните струи, които се стичали по стените, нито от странните шумове, които разчупвали не подвижността. Мислел, че тунелът е много дълъг, но скоро стигнал до края и когато отново излязъл на слънчевата светлина, пред погледа му се разкрила невероятна гледка. Той се озовал в градина, обагрена с най-различни цветове, с дървета и храсти, отрупани със скъпоценни камъни. Докато удивен разглеждал тези чудеса, в пространството отекнал глас:
- Гилгамеш, не отивай по-нататук. Това е градината на насладите. Спри се и се наслаждавай. До този момент нито един смъртен не е стъпвал тук. Оказано ти е голямо благоволение и не бива да се надяваш на повече. Вечността, която търсиш, не е за теб.
Гилгамеш чул всичко, но дори и този вълшебен глас не успял да го откъсне от целта, която преследвал. И така прекосил градината на насладите и продължил да върви. Дни наред вървял по брега на един безкраен океан. Краката му се превърнали в кървящи рани, а умората, която изпитвал, била неизразима. Но ето че един ден той зърнал една къща, затулена зад няколко високи дървета.
Приближил се и поискал да влезе. Стопанката на къщата Сидури, потресена от това, че вижда човек по тези места, наредила на слугите си да залостят вратите и прозорците.
Като не получил отговор, Гилгамеш почакал малко, а после нетърпеливо се заловил да разбива вратата. Точно тогава Сидури се показала на един прозорец и му обяснила защо е толкова недоверчива. Гилгамеш й разказал защо е предприел това пътешествие. Едва тогава вратата се отворила и стопанката го приела радушно. След като подкрепила силите му, като го нахранила, хубавата Сидури му казала:
- Защо, о чужденецо, искаш да отидеш толкова далече? Ти никога няма да намериш онова, което търсиш. Когато боговете създадоха човека, те му дадоха и смъртта. Вечният живот запазиха за себе си. Спри се и се наслаждавай на това, което ти предлага животът. Ела да пием, да танцуваме, да се забавляваме двамата с теб. Ти си роден за това.
Но Гилгамеш не се поддал на тези ласкави думи, а започнал да разпитва Сидури, за да узнае къде точно се намира безсмъртният мъдрец.
- Той живее – му казала най-после тя - на един далечен остров отвъд този океан. Това е океаниът на смъртта. До ден днешен нито едно живо същество не е плавало по него. Но тук случйно се намира лодкарят на стария мъдрец, който ми донесе известие. Кой знае? Може би ще се съгласи да те заведе при него.
Сидури завела Гилгамеш при лодкаря, а той след като дълго отказвал, най-после се съгласил да го вземе със себе си.
- Но при едно условие – казал, - твоите ръце няма да докосват изобщо водите, по които ще плаваме. И дори ако глеблото ти ги докосне, ти ще трябва да го хвърлиш и да вземеш друго. Не бива нито една капка от водата на смъртта да те докосва. Тъй като пътуването ще бъде дълго, ти ще имаш нужда поне сто и двадесет гребла. Затова, ако искаш да дойдеш, вземи една брадва и върви да ги приготвиш.
Гилгамеш го послушал и след няколко дни те вече били готови да отплават.
Седмици наред плавали ту сред спокойни, ту сред големи и бурни вълни. Докато един ден останали без гребла. Течението ги понесло и сигурно щели да се разбият в някоя скала, ако Гългамеш не се сетил да свали ризата си и да я използва като платно.
Междувременно на своя остров Утанапиштим, безсмъртният човек, вперил взор в хоризонта, очаквал завръщането на лодкаря си. Какво било учудването му, когато видял, че лодката се движи от вятъра и в нея има двама души вместо един.
И така, когато слезли на така жадувания остров, Гилгамеш се озовал пред човека, когото търсел. Утанапиштим го попитал какво желае и Гилгамеш му разказал всичко.
- Това, което турсиш, Гилгамеш, не ще го намериш никога, защото на земята няма нищо вечно. Това, което хората притежават сега, ще трябва да го отстъпят утре на други. Само така вековната омраза може да се уталожи, реките да залеят всичко и после да изчезнат. Пеперудата, която излиза от своята какавида, не живее ли само един ден? Всички на този свят има своя съдба. А в съдбата на човека е включена и смъртта.
- Това, което казваш, е вярно – отвърнал Гилгамеш. – Но ти не си ли човек като мен? И все пак живееш вечно. Кажи ми как си открил тайната на вечния живот.
Старият мъдрец погледнал в далечината и в очите му за миг преминали хилядите и хиляди векове от неговия живот. После пак погледнал към Гилгамеш и се усмихнал. Тогава му разказал за своето необикновено приключение.
Разказал му за всемирния потоп и за причините, които подтикнали бога Еа да го спаси от водата, като наредил да му направят ковчег, с който плавал дни наред, Разказал му как доплавал до една висока планина, разказал му и за гълъба, изпратен да търси изплували земи. И още му разказал как боговете изтласкали ковчега му до този остров, където му отредили да живее завинаги.
И тогава Гилгамеш разбрал, че сторенотоот него било напразно. Този човек нямал никаква тайна. Той бил безсмъртен благодарение на божието благоволение, а не по заслуга на някоя тайнствена наука. Колко били прави всички: това, което търсел, не съществувало на земята.
И Гилгамеш, уморен и отчаян, изпаднал в дълбок сън, които продължил седем дни и седем нощи, а когато се събудил, не искал да повярва, че е спал толкова дълго. Убедил се само след като видял до постелята си бельото, което съпругата на Утанапиштим му оставяла всяка сутрин.
Настъпил моментът на сбогуване.
- Гилгамеш – му рекъл мъдрецът, - сега ще ти поверя една тайна. Там, където морето, което ти сега ще пресечеш, е най-дълбоко, има едно растение с удивителни свойства. Прилича на черна елша и има бодли като розите. Този, койтоизяде листата му, ще се върне в своята младост.
Гилгамеш благодарил на стария мъдрец и отплавал с лодката, а когато стигналдо най-дълбокото място на морето, спрял лодката, завързал за краката си няколко камъка, които взел от острова, и се гмурнал под водата, Слушал се дотогава, докато докоснал песъчливото дъно на океана. Веднага намерил онова, което търсел, и без да обръща внимание на бодлите, които наранявали ръцете му, изкоренил растението и след като освободил краката си от камъните, се изкачил на повърхността.
Няколко дни след това те стигнали до непозната земя. Решили да си починат, преди да поемат отново по пътя си, лодкарят към своя остров, а Гългамеш към своето царство. Потърсили някакъв извор и се приготвили да прекарат нощта на близката поляна.
Гилгамеш рещил да се окъпе в изворчето. Съблякъл се и сложил до дрехите си чудотворното растение. Но едва се бил обърнал и една змия, привлечена от аромата на растението, излязла от храстите и го глътнала. Почти веднага след това тя сменила кожата си и се подмладила.
Гилгамеш видял това и заплакал. Той плакал дълго и след като излял по този начин мъката си, отново тръгнал на път. Пазбрал, че трябва да се примири с обикновената човешка съдба. Пътешествието му до отвъдния свят го било научило на това.
СЕРДЖО БЕРТИНО
МИТОВЕ И ЛЕГЕНДИ ЗА МОРЕТО
Преведе от италиански Гергана Калчева-Донева
1982, Варна
0 yorum:
Yorum Gönder